Пролет…
Днес за първи път от бая време отидох в Борисовата градина. Или просто в Борисова. Горе, при езерото с каменните жаби винаги е било едно от любимите ми места. Разположих се на една пейка точно срещу слънцето. Не бях сама, но това нямаше значение, защото от разговорите се почувствах не на точното място, не в точния момент и не в подходяшия парк…
Пролетното слънце е едно много коварно. Виждаш, че блести, а когато е скрие зад някой облак, усещаш колко ти е студено всъщност… От както започнаха да се грижат за парка, той малко се промени. Оправиха каменните жаби, обградиха езерото с маниатюрни храстчета и подрязаха тревата. Но в него още има боклуци и сега е по-грозно от преди, защото изпъкват повече на иначе поддържаното място.
За около час, час и нещо само слушах разговора и се включвах отвреме-навреме. Замислих се как той не ми харесва и искам да се откъсна от средата си за известно време. Не свалих черните си очила, зад тях успявам много успешно да се скрия, като слънцето зад облаците, а с удобните ми слушалки – да се изолирам с хубава музика.
Този уийкенд ще да намеря време за себе си. Ще чуя една част от музиката, която съм си свалила и все не мога да прослушам, и ще прочета една част от книгите, до които не мога да стигна през седмицата. Твърде много време съм пропиляла за глупости, не искам да това да продължава. Има много неща, които искам да науча. Има още повече неща, които искам да усетя, но мина прекалено много време, че да остана с желанието да се боря за тези усешания. В един момент просто ни омръзва да се занимаваме с нещата, които са ни иначе много важни, изморяваме се да чакаме да се получат… А и няма за кога, нали така беше приказката…
Последните няколко дни пролетното време ме доведе до състоянието на болящо гърло, течащ нос и лошо настроение. Някакси не мога да го възприема и да му се зарадвам. Сякаш се подиграва на очаквалите сняг през зимата и очакващите лятото да да дойде по-скоро. Пролетта е един много неприятен сезон, а някога ми беше любимият. Искам да се обърна срещу слънцето и да викам, докато не ми останат сили, защото сега трябваше да е различно…
Надявам се да мине по-бързо непостоянното време, заедно с него да си заминат и разсъжденията, за които не искам да мисля. Искам хората да са по-осъзнати и отговорни, да мислят по-трезво и да говорят след като се замислят поне мъничко. Омръзнаха ми празните приказки, изтърканите лафчета и повтарящите разговори. Искам нещата, които правя да бъдат оценени. Искам да чакам по-малко време. Искам да се чувствам по-добре и да се усмихвам по-често. Искам да видя красотата на пролетта, която така успешно ми се губи… Искам да отида там, където слънчевите лъчи от безоблачното небе ще стоплят и душата ми и ще разтопят ледовете в свитото ми от студ сърце, за да може да дойде пролетта. Време й е вече…
Искам просто всичко да бъде наред…
