MyInspiration

Скоро се навършиха осем години, откакто осъдиха българските медицински сестри… Обаче за първа година ми прави впечатление така демонстративно да оказваме подкрепата си в България. Не знам защо това не ми прави толкова добро впечатление, по-скоро обратното – защо след толкова време разкриваме позицията си ? Защо след цели осем години ? Това изтекло време обаче е факт, не можем да се поставим на тяхно място, не можем да изпитаме и частица от ужаса и подтиснатостта, унижението и кошмарите, траели толкова време вече, които продължават и сега.

Факт е, че нито заразените дечица от спин ще се върнат, нито осемте години, прекарани в ада. Без да разбирам от политика, виждам нещата като политическа игра. Като игра на шах, но пешките са хора, а играчите се стремят към към победа с възможно най-много завоевания. Непростима е такава игра.

Има още толкова неща за писане, толкова несправедливост и болка, които ако можех, бих изразила с отчаян вик. Отчаян вик в пустиня.

…

Неусетно дойде и междусрочната ваканция. Четири дена. Не бях сигурна точно как да ги изкарам, но вече знам. След случайна среща на улицата с дядо ми му отидох на гости за кратко /наистина трябва по-често да ходя натам…/. Говорих с него и с баба ми, изкарах приятно, почувствах се добре. След половин час се връщах към вкъщи с „Ад“ на Данте и „Ако Утрото Настъпи“ – една модерна криминална книжка. По-рано днес ми дадоха и една друга книга - на Мартиз Дьо Сад /голяма перверзия/, с която най-вероятно ще започне моята кратка междусрочна ваканция! Благинка…

Очертава се и Наргиле парти, включващо прожекцията на Pink Floyd – The Wall! Надявам се да успея да изкарам тези дни възможно най-разнообразно. Като начало утрешният ден започва с урок по немски в десет и половина…

/Днешният блог е вдъхновен от биричките накрая на деня и добрата компания /

(:

Може би от 1-2 дни вече разглеждам администраторските настройки и ако не се справям добре с изгледа и подредбата на страницата, ще се постарая да компенсирам с писане. Форумите и чатовете не са достатъчни вече. Днeвник никога не съм успялава да водя като си трябва, при положение, че съм момиче, а за нас е прието да се казва, че споделяме повече и че говорим повече. Не знам до колко това е истина, обаче напоследък често съм провокирана и имам нуждата да пиша. Защото носи удовлетворение предполагам. At least that’s what they say. Не бих казала, че съм съсредоточена, потокът на мислите ми не спира, всичко е казано съвсем спонтанно, съвсем на мига. И ето че започна песента на Sonata Аrctica – Blank File, съвсем неусетно я последва следващата – Land of the Free…

И така на хубав музикален фон и без много ясна представа дали тази страница ще има бъдеще, слагам началото. Атаките от айсийкю и скайп обаче не спират, и въпреки тях довършвам това, което започнах. Поне днес. Но наистина е изумително как мога да пиша, да следя кой какво се опитва да ми каже, да слушам музика и да пея едновременно. Че и да си барабаня в такт с музиката по бюрото , когато се замисля за някое изречение… Изумително…

Решила съм да обърна по-сериозно внимание на писането и четенето. Имам много идеи, хаосът е пълен, въображение не ми липсва, за разлика от писателски опит, та ще видим какво ще излезе. Ще използвам провокациите като двигател за творческа енегрия. Засега това е едно кратко блогче, едно начало, едно резюме към това, което ще последва. Та Честит Рожден Ден на първия ми по-осъзнат писателски опит от известно време насам!

(: