Пролет…
Днес за първи път от бая време отидох в Борисовата градина. Или просто в Борисова. Горе, при езерото с каменните жаби винаги е било едно от любимите ми места. Разположих се на една пейка точно срещу слънцето. Не бях сама, но това нямаше значение, защото от разговорите се почувствах не на точното място, не в точния момент и не в подходяшия парк…
Пролетното слънце е едно много коварно. Виждаш, че блести, а когато е скрие зад някой облак, усещаш колко ти е студено всъщност… От както започнаха да се грижат за парка, той малко се промени. Оправиха каменните жаби, обградиха езерото с маниатюрни храстчета и подрязаха тревата. Но в него още има боклуци и сега е по-грозно от преди, защото изпъкват повече на иначе поддържаното място.
За около час, час и нещо само слушах разговора и се включвах отвреме-навреме. Замислих се как той не ми харесва и искам да се откъсна от средата си за известно време. Не свалих черните си очила, зад тях успявам много успешно да се скрия, като слънцето зад облаците, а с удобните ми слушалки – да се изолирам с хубава музика.
Този уийкенд ще да намеря време за себе си. Ще чуя една част от музиката, която съм си свалила и все не мога да прослушам, и ще прочета една част от книгите, до които не мога да стигна през седмицата. Твърде много време съм пропиляла за глупости, не искам да това да продължава. Има много неща, които искам да науча. Има още повече неща, които искам да усетя, но мина прекалено много време, че да остана с желанието да се боря за тези усешания. В един момент просто ни омръзва да се занимаваме с нещата, които са ни иначе много важни, изморяваме се да чакаме да се получат… А и няма за кога, нали така беше приказката…
Последните няколко дни пролетното време ме доведе до състоянието на болящо гърло, течащ нос и лошо настроение. Някакси не мога да го възприема и да му се зарадвам. Сякаш се подиграва на очаквалите сняг през зимата и очакващите лятото да да дойде по-скоро. Пролетта е един много неприятен сезон, а някога ми беше любимият. Искам да се обърна срещу слънцето и да викам, докато не ми останат сили, защото сега трябваше да е различно…
Надявам се да мине по-бързо непостоянното време, заедно с него да си заминат и разсъжденията, за които не искам да мисля. Искам хората да са по-осъзнати и отговорни, да мислят по-трезво и да говорят след като се замислят поне мъничко. Омръзнаха ми празните приказки, изтърканите лафчета и повтарящите разговори. Искам нещата, които правя да бъдат оценени. Искам да чакам по-малко време. Искам да се чувствам по-добре и да се усмихвам по-често. Искам да видя красотата на пролетта, която така успешно ми се губи… Искам да отида там, където слънчевите лъчи от безоблачното небе ще стоплят и душата ми и ще разтопят ледовете в свитото ми от студ сърце, за да може да дойде пролетта. Време й е вече…
Искам просто всичко да бъде наред…
Осем Години
Скоро се навършиха осем години, откакто осъдиха българските медицински сестри… Обаче за първа година ми прави впечатление така демонстративно да оказваме подкрепата си в България. Не знам защо това не ми прави толкова добро впечатление, по-скоро обратното – защо след толкова време разкриваме позицията си ? Защо след цели осем години ? Това изтекло време обаче е факт, не можем да се поставим на тяхно място, не можем да изпитаме и частица от ужаса и подтиснатостта, унижението и кошмарите, траели толкова време вече, които продължават и сега.
Факт е, че нито заразените дечица от спин ще се върнат, нито осемте години, прекарани в ада. Без да разбирам от политика, виждам нещата като политическа игра. Като игра на шах, но пешките са хора, а играчите се стремят към към победа с възможно най-много завоевания. Непростима е такава игра.
Има още толкова неща за писане, толкова несправедливост и болка, които ако можех, бих изразила с отчаян вик. Отчаян вик в пустиня.
…
Кратка Ваканция
Неусетно дойде и междусрочната ваканция. Четири дена. Не бях сигурна точно как да ги изкарам, но вече знам. След случайна среща на улицата с дядо ми му отидох на гости за кратко /наистина трябва по-често да ходя натам…/. Говорих с него и с баба ми, изкарах приятно, почувствах се добре. След половин час се връщах към вкъщи с „Ад“ на Данте и „Ако Утрото Настъпи“ – една модерна криминална книжка. По-рано днес ми дадоха и една друга книга - на Мартиз Дьо Сад /голяма перверзия/, с която най-вероятно ще започне моята кратка междусрочна ваканция! Благинка…
Очертава се и Наргиле парти, включващо прожекцията на Pink Floyd – The Wall! Надявам се да успея да изкарам тези дни възможно най-разнообразно. Като начало утрешният ден започва с урок по немски в десет и половина…
/Днешният блог е вдъхновен от биричките накрая на деня и добрата компания /
(:
Честит Рожден Ден на първия ми блог /04.02.07/
Може би от 1-2 дни вече разглеждам администраторските настройки и ако не се справям добре с изгледа и подредбата на страницата, ще се постарая да компенсирам с писане. Форумите и чатовете не са достатъчни вече. Днeвник никога не съм успялава да водя като си трябва, при положение, че съм момиче, а за нас е прието да се казва, че споделяме повече и че говорим повече. Не знам до колко това е истина, обаче напоследък често съм провокирана и имам нуждата да пиша. Защото носи удовлетворение предполагам. At least that’s what they say. Не бих казала, че съм съсредоточена, потокът на мислите ми не спира, всичко е казано съвсем спонтанно, съвсем на мига. И ето че започна песента на Sonata Аrctica – Blank File, съвсем неусетно я последва следващата – Land of the Free…
И така на хубав музикален фон и без много ясна представа дали тази страница ще има бъдеще, слагам началото. Атаките от айсийкю и скайп обаче не спират, и въпреки тях довършвам това, което започнах. Поне днес. Но наистина е изумително как мога да пиша, да следя кой какво се опитва да ми каже, да слушам музика и да пея едновременно. Че и да си барабаня в такт с музиката по бюрото , когато се замисля за някое изречение… Изумително…
Решила съм да обърна по-сериозно внимание на писането и четенето. Имам много идеи, хаосът е пълен, въображение не ми липсва, за разлика от писателски опит, та ще видим какво ще излезе. Ще използвам провокациите като двигател за творческа енегрия. Засега това е едно кратко блогче, едно начало, едно резюме към това, което ще последва. Та Честит Рожден Ден на първия ми по-осъзнат писателски опит от известно време насам!
(:
